„Аз, която не познах мъжете“ е модерна класика, която променя представите за дистопия и задава важни въпроси за самотата, страха и за надеждата.

Четиридесет жени живеят заключени в подземие. Нито една от тях не знае каква е причината за затворничеството им. Въоръжените мъже, които ги охраняват, никога не говорят.

Най-младата жена, още момиче, не помни нищо от детството си преди подземието. За нея външният свят е нещо илюзорно, което живее само в спомените и разказите на другите жени, които са имали възможност да изживеят частица истински живот – да обичат, да се смеят, да усетят слънцето.

Тя познава само решетките и стените на подземието. И звукът от камшиците на пазачите.

Един ден вратите на клетката се отварят и жените излизат навън. Посреща ги непознат свят, в който сякаш те са единствените хора.

Най-младата не е подготвена за непознатото усещане за свобода и за поривите, които я заливат. Тук, в този самотен свят, далече от мрака, тя трябва да намери себе си и да събере парченцата от разбитата си човечност.