Контрареволюциите изграждат преди всичко пейзаж. В тяхната протяжност се разграждат и претопяват акцентите, които оформят революционната динамика. Издълбаните от революционните времена травматични граници върху тялото на българското културно пространство се размиват и обезличават. Революционните идеи, които са имали претенцията за универсалност, се локализират и приспособяват към българското усещане за неписана нравственост. Захвърлени на произвола на пространството, те губят своите начала и се банализрат като символи на отминалото време. Те не биваm демонтирани и унищожавани, а забравяни и обезсмисляни.
Контрареволюциите са компромис между центъра и периферията, между глобалното и локалното, между предреволюционното минало и постреволюционното бъдеще. Този компромис е едновременно неудовлетворяващ и удовлетворяващ всички страни. Затова пейзажът на контрареволюцията е пъстър, но не и естетически издържан. В него съжителстват останки от мъртви времена, революционни порядки и постреволюционни перспективи.