Абе ей, какво се случва? Подкосиха ми се краката, а авторът умело издърпа килимчето, на което удобно си стоях и си мислех, че нищо не може да ме изненада. Всъщност стана точно обратното! Бях изненадана от развоя на събитията и бързото действие буквално ме зашемети. По принцип съм с нагласата, че харесвам лежерни, бавни неща. Трудно се адаптирам към промени на сюжета, но това е лично моя природа. Някои читатели харесват екстремно бързо действие, стряскащи обрати и непредвидим финал, обаче аз съм от онази мъничка група хорица, които обичат проточеното действие - бавно и някак оставящо повече време да се адаптираш към нововъведенията.

Разбира се, във втората книга случаите не бяха толкова заплетени и необикновени, колкото в първата. Обаче схващам, че тук има повече плътност на самите герои - повече щрихи, драма, лично възприемане на тях самите и другите около тях, както и начина за справяне с болката. Страшно ми допадна лайтмотива: "Всеки носи звяра в себе си" и се сещам за онази стара индианска притча, в която шаманът обясняваше на младия индианец, че във всеки има два вълка. Единият е кротък и добър, а другият - негова противоположност: зъл, гневен и непредсказуем. Въпросът бе кой ще надделее, а шаманът отвръща: ще надделее онзи вълк, който нахраниш! Та в този ред на мисли втората част за Бънк Ромеро ми напомни не само тази индианска легенда, но и - парадоксално и непредвидимо, може би! - за Агата Кристи и нейната "Убийство в Ориент Експрес". Може би другите едва ли ще разберат моята логика, обвързвайки ги, за това и ще уточня в една дебела бележка под линия. Допирната точка между Бънк Ромеро и "Убийство в Ориент Експрес" е престъплението, което се случва изведнъж като експлозия и разширяващо се все повече и повече в адски кръгове на нещастието. Че болката не затихва дори след като се открие убиеца, че възмездието понякога трябва да го хванеш в собствените си ръце и да го извършиш, дори и то да изгори душата ти след това. Идеята за законността, която слепва плаващите карти на обществото ни, изключително много ми допадна и ме провокира да помисля в няколко други проблема, за които до този момент си мислех, че са ми кристално ясни, че имам позиция и че едва ли бих я променила ей-така, от нищото. Оказа се, че изслушаната втора част ме е разтърсила достатъчно, за да мога да помисля в други аспекти за престъплението, наказанието, възмездието и болката.

Благодаря, господин Минчев, че ми подарихте няколко часа несравнимо удоволствие!