София е моят роден град. За всеобщо най-голямо съжаление нито една голяма река не пресича града. Малките градски рекички отдавна са оковани в ка­менни канали, а те изглеждат ужасно мръсни. Липсва река като Темза, за да дели града на две части, подоб­но на Лондон, няма и лодкари, които да наемеш, за да отидеш на представление в театър ”Глобус“. Нямаме нито скала, още по-малко река Тибър, та от скалата да хвърляме труповете на екзекутираните престъп­ници. То и бездруго смъртното наказание вече е от­менено. По Перловската река е трудно да пуснеш хар­тиено корабче, камо ли речен кораб на подводни крила. Най-доброто, което може да ти се случи, безспорно е да се срещнеш очи в очи с огромен воден плъх. Нито сводът на Орлов мост, нито сводът на Лъвов мост, свърталища на троглодити, са описвани като мес­та, под които минава любовта. Въпреки всичко приятелите ми, описани в тази книга, обитават или са обитавали и надявам се, ще обитават завинаги този вечен град, който подобно на всички големи градове притежава и герб, изработен от художника Хараламби Тачев, и естествено, бодър девиз. Вече не съм уверен, че девизът отговаря на същността на града, но това е моето простодушно съмнение и нищо повече. В края на краищата не само големите плавателни реки опре­делят величието на един град, а и неговите истински обитатели.

Из послеслова на автора