Изслушах "Метаморфозата" в рамките на един ден, което не е голямо постижение, предвид, че е повест от три глави и в Сторител бе отбелязано само два часа и единайсет минути. Бях чувала за тази книга, разбира се, както и за нейния автор, но само откъслечни неща. Примерно знаех как започва и първото ѝ изречение винаги е предизвиквало някаква саркастична усмивка. Очаквах всякакво развитие на подобен сюжет, в трагикомичен нюанс, може би, или в нещо неангажиращо.

Обаче...

Обаче не очаквах подобно нещо. И в най-смелите си мечти не съм могла да предвидя какво ме очаква за тези два часа и благодаря, че все пак съм решила да я погледна, пък макар ѝ от любопитство. Забелязала съм, че най-малките книги - повести, новели, разкази - са шедьоври. Както в този случай с историята на Грегор Замза. Краят на това книжле, към което подходих с ирония, ме разтърси по начин, който не съм очаквала нито за миг. Знам, че се повтарям, но наистина не мога да открия думите, които да отразят най-пълно емоционалния дисбаланс, който има в мен.

В конкретиката на самата книга, ще издам само малка част от сюжета. Една сутрин Грегор Замза се събужда от неспокоен сън и осъзнава, че се е превърнал в голямо насекомо. Така и не разбрах в какво точно - бръмбар, хлебарка или нещо между тях, но лично аз си го представях като хлебарка, а след това последвалите събития са закономерно правдиви, откровено стряскащи и напълно гротескни. Книгата всъщност е книга за отчуждението и начина, по който хората престават да те възприемат за личност, когато нямат полза от теб. Драмата на Грегор е онази, която не би могла да остави никой човек равнодушен. Да бъдеш натикан под леглото и заключен в стая, за да не може никой да не смущаваш с вида си и най-вече с това, че от теб няма полза. Поведението на най-близките е всъщност поведение на цялото човешко общество и начина, по който разсъждават не малък брой индивиди от социума. Кафка прави разрез на човешкото поведение с безкомпромисен срез по средата, така че открива всички пластове един след друг. Много ми приличаше на учебен час в моргата от студенти медици. Вината, болката, неспособността околните да разберат какво им казваш, ала въпреки всичко да си до тях, в другата стая, да ги чуваш и разбираш, да си все още човек, но не съвсем... Не знам кое бе по-болезнено в случая - че си невидим, въпреки, че си там или това, че до последно си изпълнен с любов и мисъл за семейството си, а те да не ти отвръщат със същото. Да те поглеждат със страх (майката), със снизхождение (бащата), със смях (прислужницата) или с безразличие (сестрата). Всеки един член от семейството на Грегор всъщност е различното отношение, което едно човешко общество би демонстрирало към член, който не изпълнява функциите си - да работи и да се грижи за себе си и за околните по начина, по който е прието да се прави. Накрая непълноценните биват натикани в празна стая без мебели или склад за непотребни вещи. Изключваш центъра в мозъка, който отговаря за съпричастността и добротата и преставаш да мислиш за човека като за човек. Той е там, да, виждаш го, но е сякаш в друга вселена, образът му е пречупен като през призма, тук ли е или не е тук, нямаш отговор на този въпрос, нали?

Мисля си, че обикновения читател ще се възмути от поведението на семейството на Грегор Замза, което е и нормалната реакция. Ала аз си мисля, че същия този читател щеше да постъпи точно като героите от "Метаморфозата", дори би могъл да бъде още по-жесток от тях. Отбелязвам го с някакво примирение и тъга. Може би аз също щях да постъпя като семейство Замза, не знам, но бидейки честна и откровена, няма как да пренебрегна този факт. Разсъждавайки навътре в създалия се проблем, осъзнавам още няколко факта, които до този момент не са ми правили впечатление, но "Метаморфозата" на Кафка е като току-що включена лампа в тъмна стая. Онова, което виждаш в тази стая и за която не си подозирал, защото досега е стояло кротко в тъмното, е способно да разтърси целия ти свят, да се сдобиеш, макар и за кратко с бръмбаро-подобно тяло. Истината е, че в мига, в който човекът се превръща в товар и бреме, престава да бъде личност със свои мечти, стремления и желания. Всичко онова, което до този момент те прави човек е начина, по който се вписваш в прекрасното ни малко общество. Работата, парите, вещите, дори и мечтите, подчинени на живота ти са всичко онова, което останалите виждат в теб. Без тях си никой. Бръмбар с хитинова обвивка, натикан под леглото и ядящ огризките на семейството си.

И въпреки всичко, оголен, слаб и беззащитен, остава всичко онова, което те прави по-добър човек. Да си мил, да обичаш, да продължаваш да мислиш за другите с надежда и любов, изпълнен само с топлина и слънце. Не външността, която в случая е грозна, те прави човек, а онова, което е вътре в теб, дори когато си обезличен и негоден за обществото. Само помислете как се отнасяме към всички индивиди от нашето малко общество, които не изпълняват горепосочените функции - болни, сираци, старци.

Мисля си още, че бих могла да говоря до безкрай за тази книга, но ще оставя и други читатели да видят нещо друго в нея. Изкуството всъщност отразява онова, което имаш в себе си и го виждаш ясно, пречупено през собствения ти житейски опит и нагласа.

Това видях аз в "Метаморфозата" и предполагам ще видя още с течение на времето ще отбележа още толкова неща. За момента обаче ще оставя лампата светната в тази стая на ума ми, за да се връщам отново и отново. Истината обича светлината.