Това са стихотворения, които търсят език за неназовимото. Които карат нагнетеното мълчание да проговори. Които заекват на самите себе си и ни позволяват да ги чуем. Без да дообясняват нищо. Натрупват се навътре, вместо да се разгръщат навън. Избухват като имплозии. Вътре в елементарните частици на материята, които се намират едновременно навсякъде и никъде. Защото са всъщност енергия. Не се улавят от дебнещия разсъдък, а само от освободилото се от него шесто чувство. Не търсят читател, за да го убеждават в някакви открити от тях истини. Както заобленият камък не търси ничий поглед. Просто съществува. Поезията, казва Карл Сандбърг, е дневник на морско животно, което живее на суша, а иска да лети във въздуха.

Струва ми се, че поетът Марин Бодаков все повече се отдалечава от нас. И със самото си отдалечаване ни тегли след себе си. Там, накъдето е тръгнал, пътни знаци няма.

Александър Шурбанов