Поезията на Валери Вергилов в Не си отивам кротък е не само преобърната метафизика на словото, тя е и разчленен на несъставни части език, и овална изящност, откъртена от самотно сражаващата се душа на своя автор. Скъп ми е, мил ми е и знам колко трудно се надживява (ако въобще е възможно) орисията на клетките, събрани в тленно тяло и споени с временните енергии на душа, дух и нагон. Стиховете са възторжено-тъжни философски песни, изваяни с вещина. Мъдри са и дълбоки, тътнат като прииждаща вода с бучащия си ритъм от думи и рими.
Разтърсваща поезия! Напомня ми на Уитман, Пенчо Славейков и Елиът. Родее се с тях. Не преувеличавам. Просто прочетете! Те са само тридесет и едно стихотворения, колкото са дните на януари или на октомври, да речем. И не пропускайте Арчар (той е на Дунава), Хороскопскарапсодия (за любителите на хороскопи), Ден на напразно загиналите (за патетичните)... Прочее нищо не пропускайте, за да се убедите, че не греша. Непреходността на подобна поезия е очевидна, безпокойството да обичаш до смърт и да си отидеш от този свят в търсене на неизгубеното е възхитително.