Демонстриращи различни жанрови подходи и стил (от фарса и пародията през фолклорната идилия, до криминалната драма), шестте пиеси са обединени около обща тема – справедливостта. Нещо повече, всяка от тези пиеси третира справедливостта с оглед на българския живот тук и сега. Със средствата на драматургията откриваме представени както епизодични образи от медиите – напр. „ловеца на бежанци“ (в „72“ на Нели Лишковска), така и вече митологизирани образи – напр. „геополитическият играч“ (в „Играчът“ на Владо Трифонов). Ако се прочете и като един вид социология на българския живот, сборникът представлява особено свидетелство за образите и ситуациите, в които днес търсим справедливостта. Но кое е собствено новото, което може да ни се каже единствено с езика на драматургията? Представяйки ситуация с конфликт, една пиеса по темата „справедливост“ непременно посочва и възможните решения на този конфликт. Точно тук включените в сборника пиеси ни казват нещо изключително важно, което сякаш не можем да чуем другаде: че от една страна, днешните общности нямат ресурс сами да разрешават конфликтите, които възникват в тях, а от друга страна, няма и достатъчно силна външна инстанция – държава, бог, морал, които да сторят това. Отворен финал, отложена справедливост, липсваща поанта – това не е просто либерално отношение към зрителя, а нещо, като че ли грабнато направо от съвременния живот. Оттук и възможността тези пиеси да се прочетат и поставят на сцена критически. Те засягат теми, към които зрителят и читателят не може да остане безразличен. Това е и основната причина такъв тип конкурс да се появи именно в университет – защото университетът, освен образователен център, трябва да бъде и център, от който се формира критическо мислене за съвременния живот. Свързването на университетската задача – да формира знание и критическо мислене – със собствено театралната задача – да представя възможното развитие на конфликтните ситуации в едно общество, е уникално за българския, а и за европейския културен контекст.