Още играя! Макар че едва се влача по сцената. Викам си, крайно време е да спра. Друго беше. другоооо! С всяко представление усещам как отслабвам, остарявам, но играя.. И си измислям разни нови работи към ролята. И салонът е пъ-лен! Хората я гледат таз „Госпожа Стихийно бедствие“ по три-четири пъти, ма. Па млади хора, и те идват. Понякога чак неудобно ми става, като дойдат след представлението, че и ръцете ми целуват. Даже ми е неприятно. Ако щеш вярвай, това не ме радва никак. И аплодисментите хич не ги обичам. Ръкоплескат, викат, пищят, аз се леееко оттеглям. Е, снощи беше буря! Разбира се, приятно е да знаеш, че те харесват. Но най-щастлива съм, когато получа комплимент от човек, когото аз харесвам. Още се вълнувам, като се сетя за срещата ми с Марк Захаров. Излизам аз от МХАТ и насреща ми хубав мъж, строен, елегантен.

- Вы играли Анну Анреевну?

- Да.

Наведе се, целуна ми ръката и ме погледна с обожание.

- А ние кой сте?

- Марк Захаров.

Че като започнахме - аз му целувам ръка, той мен, двамата се кланяме един срещу друг! Ееее, това няма да го забравя никога. Защото това е комплимент! Марк Захаров да ти се поклони!

Стоянка Мутафова