Не без известна гордост си признавам, че реших да препрочета отново тази книга. Бях я чела в последната си година в училище и помня, че ме впечатли много. Към днешна дата я започнах със снизхождение. Минали са години от първия ми прочит и следователно нагласата ми търпеше промяна. Ако не към по-ниска оценка.

Ако преди години нямах негативи, то сега мога да си призная няколко неща. Първото е вмъкването на социалистическия патос и откъсите, в които Димов спираше погледа си на партизаните и идеалистическите, пропагандни простотии, които по негово време са били задължителни. Предполагам е искал да противопостави два свята - капитализъм и комунизъм, за да се утаи на дъното квинтесенцията на човешката душа. Истината обаче е, че се е получил доста зле написан патос, който буквално ме изприщваше от досада. Забелязах не малък брой повторения на изречения, абзаци, думи, но стилово Димов се разпознава. Еротиката и ницшеанството се виждат и от слепци и си признавам, че ме подтикват да надзърна към Ницше, което и ще направя в близко бъдеще.

Другият ми негатив е постройката на героите му. Предвид житейската си мъдрост, която съм натрупала като баласт, смея да твърдя, че само високо одухотворени хора биха могли да разсъждават обективно за собственото си падение, да бъдат безкомпромисни и реални спрямо действията си. В този ред на мисли всички герои в "Тютюн" в малка или голяма степен осъзнават собствената си низост, което е нералистично, дори нелогично. Спрямо опита си мога с увереност да кажа, че хората никога не разбират мащабите на собственото си поведение извън онова, което не засяга пряко тях. Глупакът не би могъл да види собствената си глупост. Наглият няма да разбере никога, че е нагъл. Онзи, който си мисли, че казва истината и си вярва, всъщност казва онова, което на него му се струва вярно и истинно спрямо собствения си житейски път, заобикалящата среда или семейството. С други думи обикновените хора не биха могли да видят встрани от себе си, все едно да си погледнат врата без огледало.

При Димов обаче всичките му герои притежават тези херкулесови способности. Те виждат своето падение, почват да обвиняват "Никотиана", парите, мама, тате, капиталистите, полицаите, времето, но никога своите действия и избори. Достигнала съм етапа от собствения си живот, в който смело твърдя, че да обвиняваш някой друг за собствения си провал, когато си можел да избереш алтернативата, не те извинява, нито другия ти е виновен. Не си животно да не мислиш и да се позоваваш на инстинкта. Ето това различава интелигентния човек от глупака.

Разбира се, тук е въпрос на нагласа и мислене. Това е свободно съчинение с елементи на разсъждение. Не назидавам, не налагам, просто изказвам позиция и смело заставам зад нея, защото това мога да направя и го правя. След двайсет години може би ще погледна "Тютюн" с други очи и ще променя гледната си точка, защо не. Човек има право да променя мисленето си и да обогатява себе си през времето, в което е на този свят. И сега казвам, че Димов е класик, да, но и той като автор не е могъл да избяга от патоса на политическото време, не защото не е искал, а защото му се е налагало да го направи. Нямал е свободата да реши как да го напише. И въпреки всичко героите му са с етикети и заемащи строго определени места, зад които идеите и поуките вадят очите.

"Тютюн" трябва да се чете от по-млада аудитория - такава, която не е обръгнала, не е цинична и лукава и е готова да приеме житейски постулати на килограм.