Всъщност не е изненадващо, че след като прочетох едно вдъхновяващо ревю за тази книга в руска фейсбук група, си взех цялата трилогия. Направих грешка, естествено. Поръчах си първо "1793", а след това се наложи да анулирам поръчката си и да я подновя вече с останалите книги, озаглавени хронологично "1794" и "1795". Някъде в публикациите ми от миналата година (през октомври!) съм постнала въпросното ревю на руски.

Аз сега ще направя свой обзор на прочетеното, като се надявам да уловя всички нюанси на идеята и сюжета.
Първо искам да вметна, че като отрязък от време 1793 година не ми говори нищо. Може би едно време сме минали този материал по история, но явно не ми е оставил кой знае каква следа. Така, че предполагам встъпвам в прозата на Никлас Нат о Даг "девствена и чиста". Метафората ми е стряскаща и малко объркваща, но до последната страница се чувствах така все едно съм заровила нос в калта и нечистотията на точно тази 1793-та година. Реализмът е откровен и шокиращ, почти толкова като да те зашлевят с карантии, но пък действа освобождаващо. Знам ли, може пък с течение на времето все по-рядко се шокирам от прочетена книга или изгледан филм. Иначе не бих могла да си обясня защо почти готическите картини от романа ми въздействаха осезаемо. Никлас Нат о Даг умело описва политическата картина, вмъквайки невероятни и натуралистични картини от прекрасен, средновековен Стокхолм с кал, мръсотия и човешки екскременти. Няма начин да не се запиташ дали в цялата тази НЕчовешка картина би могло да се роди нещо човешко. А отговорът на този въпрос не изненадва изобщо: НЕ! Външната среда, пропита от мизерията е като отражение в огледало на душевната погнуса. Онази, която е недоловима и която сме склонни да пренебрегнем.

Откриването на осакатен труп би могло да е следствие на цялата тази картина, но в романа на Никлас Нат о Даг е пътешествие към най-пагубните и животински инстинкти на човешката душа. Всъщност понеже съм страшно символична в писането не само на ревюта на книги, а изобщо, тук си позволявам да си играя с думите. Сюжетът може да предполага развитието на едно разследване за жестоко престъпление обаче аз видях нещо съвсем друго. През 1789 година се надигат тълпите в Париж със щурмуването на Бастилията, а четири години след това този акт продължава да отеква в другите европейски страни с почти пророчески визии за това какво би се случило ако тълпата вдигне глава. Не е учудващо дори да кажем, че тогава светът е бил разтърсен от революционните мисли, които изникват под пласта на тиранията и робството. А в тази обстановка Стокхолм не се различава от други европейски столици по това време - облъчен от нови идеи, оскотял, заринат под дебел слой гнилоч и мърша.

Символът на осакатения труп, чиято смърт Кардел и Винге разследват всъщност е портрет на обикновения човек през това мъртво столетие. Гротеска на туловище без ръце и крака, без очи и език, отрязани и унищожени един след друг, за да може тялото да живее възможно най-дълго и да бъде обект на гавра по всевъзможен начин - сексуален или друг. Крайниците биват изядени от кръвожадно куче, а след това остава спомена за тяло, оскотяло и принизено до най-ниската точка на съществувание, хранещо със собствените си изпражнения. Точно това представлява обществото през тези бурни години и реализмът тук, макар и оголващ и крайно неприятен е необходим, за да шокира и да въздейства по най-силния възможен начин.

Ако убиецът се бе придържал към високите нравствени ценности на революцията, изразяващи се в думите "Свобода! Равенство! Братство!", то тогава осакатения труп можеше успешно да събори политическата система и да е като първия изстрел на бойното поле. Да, щеше да е морално оправдано, дори е аплодирано и прието за налагащо се заради обстоятелствата, но Винге, един от разследващите тази смърт, открива корена на злото. Човешката душа, макар и запленена от тези лозунги, си остава мракобесна и животинска, защото под лустрото откриваш да се спотайва онова, което удобно премълчаваме. Несъмнено това е книга, за която може да се говори много, но си мисля, че предвид тежестта на сюжета и описанието на доста смущаващи сцени, не би се възприела с охота от всички и не би въздействала еднакво на всички. Много зависи кой държи книгата и кой я чете.

Това ме навежда на мисълта, че без значение правотата и истинността, ако аудиторията не е способна да ги приеме е без значение тяхната идейност. Но това е дебат, който бих могла да отворя не сега.

Прекрасна е "1793"! Толкова много ми хареса с всичките си послания! ❤