Авторът и във втората книга ме изумява с начина, по който поднася историята за колонизирането на една чужда планета от земляните. Повествованието буквално пулсира от напрежение. Четеш и не можеш да помръднеш, въпреки че имаш крещяща нужда от глътка въздух.
Докато в предната книга Тод и Виола бягаха заедно, тук те са разделени. Манипулацията на Прентис, който се самоназначава за президент на Ню Прентистаун, стават още по-мащабни, а лудостта му се разраства. Той използва Тод и Виола, за да си играе с тях като с кукла на конци. Това ги запраща на два противоположни фронта и разклаща доверието помежду им.
Тод е изгубен и се опитва да изключи своята чувствителност към всичко, което се случва наоколо. А лудостта се е разраснала не само сред стените на Ню Прентистаун, но и извън тях. Когато се бориш с чудовища, рискуваш да се превърнеш в чудовище. Това е естеството на злото. А ние сме захвърлени в повествованието между две злини и авторът ни пита защо винаги трябва да избираме по-малкото зло?
Малко или голямо, неговата природа си остава една и съща. То е просто зло.
И точно в една такава мрачна и безперспективна сюжетна линия, авторът изведнъж ни показва, че любовта е по-силна от всичко. Тя притежава силата да разпръсне мрака, да ни направи по-устойчиви и да победи тъмнината.
Цялата история е сурова и брутална, а героите се движат на ръба на моралните граници. Късите, накъсани изречения и самият шрифт допринасят за цялостното изживяване и емоционалните бури. Стилът на писане имитира Шума, който мъжете чуват постоянно. Това създава кинематографична динамика и болезнено усещане за задушаване, когато героят е потресен и поставен пред изпитание на духа. Буквално виждаш и усещаш опасността, чрез мислите на Тод и Виола. Дори шрифтът е по-едър за Тод и по-дребен за Виола, което носи символен заряд. Всичко това, съчетано с неподражаемия накъсан стил на Патрик Нес, те кара да преживееш всяка мъчителна подробност и те държи нащрек до последната страница.