Когато бях на тринайсет, братовчед ми донесе няколко книги - всичките в жанр хорър, трилър и криминале. Трудно ми е да определя жанра с точност. Говоря за период, от който е минало страшно много време и някои подробности ми се губят. Имаше няколко попадения на Стивън Кинг ("Тъмната половина", "Живата факла", "Кери"), смътно си спомнях Ричард Леймън и неговата "Плът", "Лошо място" на Дийн Кунц и... "Американски психар". Сложи ги до леглото си, погледна ме и каза: "Не ги чети. Не са за теб." Опитайте се да го кажете на тийнейджърка, която смята, че не може току-така да бъде уплашена, която вярва в себе си и предполага, че категориите за възрастни не се отнасят за нея... Ще претърпите крах! Така де, погледнах го скептично и му казах: "Голяма работа! Не ти искам тъпите книги!" и една вечер, когато той излезе с компанията си, моя милост ги придърпа към себе си и направи мъничко проучване. Кинг ми бе познат. Тогава прочетох за първи път "Тъмната половина". "Лошо място" и "Плът" не ме спечелиха с кориците си, така че не знам какво се случва между страниците им, а "Американски психар" бе гвоздея на вечерта.

Имах навика да чета всяка книга открая и посредата. Отварям наслуки и чета. Ако ми хареса, я започвам отначало. Така и направих и с тази. Прочетох края - "тъпотия", отворих по средата и попаднах на глава с доста крещящото заглавие "Убийството на две проститутки", а после и "Убийството на дете", поумувах малко и започнах...

Дори не довърших главите!

Направо се втресох!

Захвърлих книгата и си казах, че по-глупава и грозна книга не бях чела.

През годините много пъти ми се е искало да я захвана отново, но първото впечатление бе оставило грозен, кървящ белег. Не страх, а по-скоро погнуса, а идеята ми бягаше по тъча. И когато започнах да блогвам книги, нарочно, с умисъл, че трябва да се натегна, си дадох условие за книга, която съм започвали много пъти, но никога досега не съм прочела. "Психаря" на Елис ме дразнеше на някакво ниво, което се опитвах да определя с двете си сиви мозъчни клетки. Изобщо не претендирам, че блестя от към ум и одухотвореност. Безсмислието не е мой приоритет. На мнение съм, че всяко изкуство без значение от формата си, в никакъв случай не може да бъде създавано без цел. Ето защо "Американски психар" човъркаше с гротеската си и направила стаж като безумен читател, вече смятах, че мога да се справя с тази книга.

И започнах...

Малко неуверено.

После без да подлагам на съмнение професионализма на Брет Ийстън Елис...

Докато накрая се оказа, че чета книгата дори в два през нощта, защото нямам търпение да проследя сюжета и да видя още от 🪓 Патрик Бейтман. За три дни я прочетох без да правя пауза и воала! - предвид графичното изобразяване на секс, осакатяване и канибализъм, в края на този роман, останах втрещена, напълно блокирала, с нарушено функциониране на и без това малкия си мозък.

(ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ ОТВОРКОВЦИ, които си мислят, че няма такава книга, която биха издържали!!! Мили колеги, внимавайте точно с "Американски психар" на Елис. Трябват ви здрав стомах, железни нерви и време да асимилирате основните идеи, които в това ревю ще ги 'кондензирам' и 'сгъстя', така че смисълът да не избяга между мизогенистичната нагласа на главния герой Патрик Бейтман, ярките картини на отрязани глави, хапване на мозък и черва, и бляскавите партита в нюйоркските модни клубове.)

Нещото, което веднага се набива на пръв поглед - продуктовото позициониране! Дизайнерски марки на дрехи, костюми, вратовръзки и бельо, модни заведения, бляскаво хайлайф-общество, готини мацки, алкохол, пари, много пари. Време, страшно много време. И главният герой, който циркулира между това. Картините се менят на уж случаен принцип. Но ще ви издам една малка тайна: всъщност нищо не е случайно. Безсмислена вечер с приятели, които си задават въпроса костюм с какъв цвят да съчетаят с чорапите си или с коя жена да прекарат остатъка от вечерта. После фокусът е върху бездомниците, които кръстосват улиците. После следва кратък надзор на треторазредните порнофилми, в които се лее доволно количество кръв. Добавяме за привкус разсъждения на музикалния бранш, примерно еволюцията на Уитни Хюстън. И всичко това гарнирано със щедра порция рязане на хора - консумирането им, без значение дали е сексуален глад или... другия глад, който бихме изпитали, ако пред нас има сочна пържола и салата, поднесени с червено вино. До тук описах основния сюжет, онзи, който повечето хора възприемат първосигнално и който смятат, че е достатъчен. Истината обаче е следната: колкото по-висока култура претендираш, че имаш, толкова по-ниски щения и страсти предпочиташ. Фалшът и безсрамиието, безразборния секс, безсмислието на парите, на средата, не успява да даде смисъл на съществуванието ти. Нещо повече: средата не си заслужава. Патрик Бейтман доказва това - скучаещ, безморален, хедонистичен и мизогенистичен. Той е продукт на продуктовото позициониране. В романа модата, киното, музиката, средата "хранят" хората подобни на Бейтман, макар и не толкова психотични, колкото него. Израждането на културата всъщност следва напълно логичен път, той не изненадва дори с приумиците си да кълца и яде хора. Това е нормално стечение на обстоятелствата, дори изискващ фактор. Все си мислех, че по някое време ще почувствам съжаление към жертвите му, предвид мъченията, на които ги подлага, но това не стана изобщо. В ума ми постоянно изникваше картината на белите червейчета, използвани в медицината за почистване на гнила и мъртва плът. Патрик Бейтман ми приличаше на едно такова червейче, което се храни с гнилата плът на обществото ни - разни просяци, впиянчени колеги и глупави проститутки. Всичките - изходен материал на дебелото черво на социума. Клоака на зарази и мръсотия. Ако си мислете, че е от типажа на Ханибал Лектър, трябва да ви разочаровам. Лектър е продукт на по-високо импрегниране. Бейтман - напротив. Нали ви казах, бяло червейче, което 'чисти', 'яде' и 'живее' точно в този ред на понятията.

Патрик Бейтман ни представя лицето на обществото такова, каквото е. Безсмислено, безморално, безчовечно. Лишено от смисъл, от нагласа, дори от обяснение. Книгата е класика, защото може успешно да се имплантира и сега, тъй като социума продължава да се облича с мода, да слуша комерсиална музика, да гледа порно на килограм и да "яде" не само околните, но и себе си. Последното е метафора, но не е далеч от истината.

И така от всичко казано до тук може би ви става ясно, че аз останах прехласната от книгата! Невероятни описания, емоция, която изненадва, край, който те оставя без думи... Именно краят, който прочетох на тринайсет и който окачествих тогава като "тъпотия, баси!", е онзи, който носи последният лайтмотив: всички сме психотици в малка или голяма степен, но все още имаме надежда да не достигнем дъното. И предвид това Психаря на Елис го окачествявам, като най-добрия антигерой, който съм срещала в литературния свят.

Да. Краят определено "НЕ Е ИЗХОД"!