Зрелостта на книгата, както и изграденият вече стил, са наистина много отчетливи и правят от Калоян Христов поет, чието име няма как да бъде подминато.

Достойнствата на книгата са в овладения индивидуален почерк, в играта с формата (от хайку до сериозни философски стихотворения), в разширения тематичен обхват, в намерените запомнящи се и много нестандартни и красиви метафори, в продължаващото все по-фино проникване на природното в разказа за света и аза.

На пръв поглед книгата е за любовта и любимата, с познатите теми за недостижимостта и изплъзващата й се същност, реплики към канона на българската поезия. Но това е само на първи план. На втори – зад този разказ оживяват разказите за начина, по който усвояваме всекидневието и най-вече – как се учим да го виждаме и живеем в неговата неочакваност; за нещата, които не се връщат, за детството, което по особен начин белязва. А на този фон идва и писането за наивността и съзряването, за бодилите, които изтръгват от илюзиите, за преплетеността на паметта с неизживяното, за миналото и размиването му в онова, което само сме пожелавали.

Някои от стихотворенията, като въвеждащото „Дон Кихот“, както и „Женски пазар. Входът откъм Лъвов мост“ или „Музей на историята на София“ могат да бъдат гордост за всеки един автор.

Тази стихосбирка нарежда Калоян Христов до най-добрите ни поети в момента.