Поезията на „Вселената в очите ти“ започва там, където науката изнемогва. Тези стихове са родени в подземията на полузабравения сън; в дома на съпреживяната болка; в лабoраториите на колективното неосъзнато.

До второ нареждане не съществува по-велико събитие от човешкото съзнание с цялата му ужасяваща правдоподобност. Чрез човека Вселената мисли за себе си.

Заради човека жълтото е жълто и звездите намигат. В лицето на тази почти безкрайна отговорност не ти остава нищо друго, освен да се родиш в смъртно тяло и да го осъзнаеш твърде рано. Ако това те утешава, било е писано да стане.

Сега опитай да отречеш физическата реалност на болката. Опитай да я обикнеш със силата, с която тя пълзи по тръбите на всяко същество. Обещавам – аз ще те чакам от другата страна на тези стихове. В каквато и форма да завариш съзнанието ми, знай, то още вярва в човека и в приказки, създадени по негов образ и подобие.

Марио Савчев