Всеки, ако не друго, има поне свое вечно селище. Не, не онова, в което се е родил или живее, а селището на неговите спомени и сънища. Там обикновено обитават какви ли не образи и сенки; гонят се страсти и желания, зверове и хора; разнасят се мелодии, че и миризми дори. Понякога се явяват случайни думи, звънят непознати знаци и камбани, вихрят се такива енергии, че човек дълго не може да се освести наяве. А когато той не успее да издържи, или по-скоро предпочете своето вечно селище пред онова, в което се е родил или живее, тогава той се превръща в един явен сънувач и несъзнателно се насочва към небесата.

Тези разкази описват такива хора. Не знам как се казва тяхното вечно селище, но градът, в който някога ги срещах, бе Лом, чезнещ сега край едноименната си река и митичния Дунав.