Бях учудена от тази проза и не бе чудно, че я прочетох много, много бързо. За ден или два, не повече. И бях невероятно запленена от изказът, който е много поетичен и едва ли не красив, пък макар описващ уродливостта и грозотата. Разбива всякакви стереотипи и жанрови принадлежности, „подхлъзва“ по наклонената плоскост към асоциациите, противоположностите се преплитат и вземат пълен обрат. Черното е разменено с бялото. Светът се пречупва като в призма и отделните цветове избликват поотделно, плътни, щриховани. Зюскинд си играе с читателя, дори със себе си като автор. Някъде вътрешно в себе си си мислех, че всеки автор изпитва любов към персонажите си и определено повече ресурси се влагат, когато описваш антагониста. Каква бе изненадата ми, когато от лиричните и поетични изречения, Зюскинд „изпитваше“ садистичното удоволствие да описва гротеската, а репертоарът му бе невероятно широка гама от думи и изрази. Описателни, символични, съдържателни, едва ли не красиви, запомнящи се, трепващи и дъхави като тежък парфюм, полепнал по кожата ти с мирис, който „преглъщаш“.

Зюскинд умело ти задава въпросите за човешката принадлежност, за хората извън обикновения калъп, но отхвърлени от социума и опитващи се да се впишат в него, използващи често нестандартни методи. И ако приемем, че парфюмът е една метафора на човешката душа, на живия дъх, то съвсем естествено започва да те човърка въпросът: кой парфюм ще бъде съвършения аромат? Следваме Жан Батист Грьонуй, едно чудовище, облякло насила човешката кожа, грозен, уродлив, безсъвестен през страниците и виждаме как създава перфектният аромат. Само един безкраен естет и вдъхновител би имал тънкия усет да кондензира подобно нещо и да го „облече“ като наметало. Ако човекът представляваше цвят, то:

„ Тази уханна душа – етеричното масло – беше най-хубавото в тях, беше единственото, което го интересуваше. Не го беше грижа за глупавия остатък: цвят, лист, шушулка, плод, окраска, красота, жизненост и всичко там излишно. То беше само обвивка и баласт. Мястото му бе на бунището.”

В никакъв случай не се залъгвах относно Жан Батист Грьонуй.

Знаех много добре и изпитвах отвращение, но и интерес. Жив и оправдан. Харесваше ми нюха му, тънкият усет да отбира, да изцежда красотата и да я бутилира. Нямаше никакъв интерес към материалните облаги, беше сляп и глух за всичко, което обикновено хората виждат с очите си и са склонни да разсъждават твърде повърхностно предвид облика. Принизен до животинското в средата, той добива цялостен вид в краят, а парфюмът му, извлечен от невинността и красотата на млади девойки, бележи върхът на висините. Една капка от него и от животно – безскрупулно, безсъвестно и уродливо, той се превръща в бог, в човек и успява да се впише в тълпата, която го отхвърля. Бутилираната девствена невинност е онази, след която може да следва всичко благочестиво в нашия свят. Може да превърне грозотата в красота, да разбие нравствени норми и морал и накрая: баща да прости убийството на детето си.

И на върха на тази метафорична планина Грьонуй търпи градация, непрестанна промяна, видоизменчив, като хамелеон, предвид професионалното си поприще.

Невероятен. Прекрасен. Лъчист. Живителен.

О, харесах този роман! Няма смисъл да си кривя душата, да отричам или заклеймявам очевидната грозота, а може би съвсем естествено в личен, субективен план имам оправдание защо харесвам чудовището на Зюскинд. Може би ще съм единствената, която ще го приеме, а може би ще има и други като мен. Не знам. Нямам желание да оправдавам действията си, а и не желая позитивно отношение от околните. Мога само да кажа, че всеки човек – и най-красивия, и най-грозния има в „шушулката“ си от обвивка, от кожа, кости и органи, аромат. Невероятен, изтънчен и само негов. Душата е вътре, носи се като миризма, като пафюм. Стои в този затвор и няма никакъв образ. Оковаваме я в ковчег, моралът я затваря, оставя я оголена, крехка, нежна и невинна, но зад стоманени прегради и съзнание. Тя ухае на рози или лавандула, понякога на тъга, на любов и на живот – дълбок, жизнен, покоряващ. И копнее да се освободи, да бъде видяна, оценена и обичана. Някои естети я виждат и ѝ се възхищават, но в повечето случаи остава невидяна и неоткрита. Колко невероятно хубаво щеше да бъде, ако хората усещаха и подушваха аромата си – своя и на околните, и го обичаха без задръжки и без никакви скрупули…