Започвам това ревю с Капричос. На испански е Los Caprichos – прищевките, капризите, фантазиите. Това са графики, 80 на брой, на Франсиско Гоя, създадени между 1797 и 1799 година. В тях художника въплъщава своите виждания за явните недостатъци на обществото. Те са в ярък противовес на Инквизицията, на суеверията и религиозния фанатизъм, на някои наложили се норми. Своеобразна критика без милост с тънък хумор. Най-известната графика от тази серия е „Сънят на разума ражда чудовища“.

Ще си речете: от къде на къде? Тук центърът заема романа „Сфера“ на Майкъл Крайтън. Какво общо има Капричос с тази книга, още повече сюжетът, който няма нищо общо с художници, графики или пък Гоя…? Според мен обаче идеите се възприемат най-пълно, когато се съпоставят с други – дали това ще е контра (!) или допълнение. Важното е да се опиташ да мислиш в по-широк мащаб. Предполагам изхождайки от разни мои критерии, текущото ми мнение в това ревю е субективно. Лична констатация, с която не обременявам начина Ви на мислене, а само давам насока в ново поле на изява.

Самата тема за човешкия разум, който спи, сънува и създава чудовища ми се видя толкова допълващо се и красиво, че реших да го включа без никакви задръжки и скрупули.

Другото, което е важно да кажа за начало е, че „Сфера“ на Майкъл Крайтън е първата книга, която чета от този автор и още: направо ме „захласна“, подкоси ми краката и ме накара да се замисля за много неща, за които до този момент не се бях замислила. Разбира се, книгата е научна фантастика. Събитията описани в нея на са с документална стойност, но пък предполагат някаква евентуална реалност. Нещото, което веднага ми хареса, бе подходът към читателя. Начинът, по който науката бе предадена в извънмерната си сложност и красота. Нямаше излишна информация. Чистият вид на интелекта бе предаден с финес, увличаща се нотка, в която докато четях се чувствах също толкова умна, колкото и екипа учени в подводната база. Не че до преди това съм била тъпа или не съм чувала това-онова за черни дупки, огъване на време-пространство или математиката като универсалния език на контакт с друга цивилизация. Просто ми хареса стила на Крайтън – ангажиращ, обосноваващ се и ‘интелигентен’.

Всеки от героите в „Сфера“ ме очарова. Астро-физикът Тиъдър Филдинг. Зоологът Бет Халпърн. Хари Адамс – математикът-вундеркинд. И Норман Джонсън – психолога. (Оставям настрана военното тяло Барнс и екипът му.) А най-вече Сферата – Извънземният Разум, способен да материализира онова, което желаеш и искаш. Нарочно казвам желание, а не кошмар, защото през цялото време в мен се оформяше вечната питанка: защо човешкия интелект, представен като сбор от учени в различни области си представяше само нещо лошо – парещи медузи, огромни сепии и електрически змиорки? Естествено, въпросът ми е риторичен. Истината е, че Човекът като съзнание е примитивен, неопознал себе си, но стремящ се да надхвърля границите на собствените си човешки щения, егоцентричен, страхлив и парадиращ. Без значение колко дипломи има, колко научни трудове е написал и какви открития бележи, човешкият ум е опасен не за други цивилизации, а за самия себе си. Мисля си, че дори в еволюционно ниво ние не сме толкова развити, колкото съществата от нашата родна планета, надарени единствено с природния си капацитет на развитие. Всяко живо същество на Земята се опитва да балансира с околната среда и другите организми в симбиоза, извличайки колкото се може повече ползи за себе си без да ощетява ареала на другия организъм. Човекът – напротив. Той комбинира двете крайности и никога не успява да уравновесява със заобикалящата го среда. Разумът му е военно поле, в което съзнанието и подсъзнанието са в колапс и нерядко от него се раждат чудовища. В „Сфера“ идеята е толкова очевидна, едва ли е нужно да я подчертавам тук, ала все пак ще го направя: ако този екип учени си бе пожелал нещо добро, нещо, което общочовешки и грандиозно обичаме да правим в мечтите си, то несъмнено щеше да стане. Нямаше значение дали пред Сферата стоеше астро-физик или обикновен фермер, примерно. Направиха ми впечатление последователните картини, описани от Майкъл Крайтън, който в началото ‘картографираше’ безжизнено морско дъно, а постепенно то се населяваше с морски обитатели, всичко плод на човешкото въображение, материализирано от Сферата. Излизаше, че все пак хората съграждаха и умееха да творят, макар контекста да се изместваше в противоположния спектър на усещания. Медузите бяха и красиви, но парливи и смъртоносни. Сепията бе чудовище, макар и живо същество.

Нямам абсолютно никакви негативи спрямо тази книга. Дори края ми хареса. Бе удовлетворяващ финал, реалистичен донякъде и обобщаващ кардиналната теза: Човекът като същество във Вселената е все още недорасло и примитивно. Знанието му трябва да бъде концентрирано върху собствената му природа и ареала, който обитава. В никакъв случай не сме готови да общуваме с други индивиди с Извънземен Разум.

Ударно начало с Майкъл Крайтън! Доволна съм, че посегнах към него и то точно с тази книга. Няма да ми бъде последната в никакъв случай!…

Една от най-яките книги и история писани някога!!!